|
|
Историята на образованието в общината
28.01.09 17:38
Автор:Силвия Георгиева
Това е част от дипломната ми работа в Югозападен университет "Н. Рилски", гр. Благоевград
|
|
|
СОУ “ЦАНКО БАКАЛОВ ЦЕРКОВСКИ”
с. НИКОЛА КОЗЛЕВО-
ИСТОРИЯ И РАЗВИТИЕ
Историята е хранилище на миналото и гаранция за бъдещето.
Без минало – няма бъдеще!
Никола Козлево е център на община, обединяваща 11 села. Намира се в югоизточната част на Лудогорието, почти там, където се опира на Добруджа. До 1940 година през нея минавала румънската граница.
Една трета от Лудогорието спада към настоящия Шуменски окръг. В бившата пък Новопазарска околия се намира община Никола Козлево
Лудогорието е стара българска земя, област на вековни гори, през които са преминали и, в които са живели толкова много племена. Траките са оставили в тази земя своите могили, римляните са прокарали каменни друмища, ромеите са градили яки твърдини. По-късно са дошли и останали завинаги синеоките славяни, които са се сродили с българските конници на Исперих/Аспарух/. По тези места, където най-напред се развяват знамената на конските опашки, израстват аулите на войсковата знат и землянките на народа, възмъжава новата българска държава и набира сили, за да устои на силни и коварни врагове.
Столетните гори, дали името на областта, били преграда срещу вражите набези, зелена твърдина в сърцето на България, в непосредствена близост до първите столици – Плиска и Велики Преслав. Вековните гори са свидетели на отдавна забравени събития, станали в някогашния Делиорман, надживял робски векове, сеч и страшни пожари. Ведно с тях делиорманските българи – коравите ерлийци, устояха на фанатичните верски и езикови насилия.
До преди 140 години Делиорман бе див и страшен. Тръпки ни побиват, когато четем описанията на Илия Блъсков:”Селца с печален вид, сламени къщички … Бедни хора, които пият вода от гьоловете, а в гъстите гори дебнат зверове и разбойници…”.
Интересно е да се навлезе в Лудогорието откъм всяка от оградните области: през Побережието/Елията/ от Русе и Тутракан, през Добруджа от Силистра и Добрич /Толбухин/, откъм Каспичан и Нови пазар или пък от областта на Ломовете. В сравнение с всички оградни области Лудогорието изненадва със сенчестите си гори, макар и намалели на много места от поголовната сеч. И докато към другите гранични области има все пак ясно определени граници, то към Добруджа границата трудно може да се определи. Лудогорието и Добруджа си приличат досущ като брат и сестра.
Допреди 40 години гористата област се наричаше с името “Делиорман”, което на български значи “луда гора”, в смисъл – дива, буйна гора. Името Делиорман за първи път се споменава през 1595 година от дубровчанина Павел Джорджич, който пише в записка до седмоградския княз Стефан Батори :”След Добруча иде областта Делиорман, наречена така, поради големите и високи лесове, с които е обрасла.” Константин Иречек пък пише:”Забележително е съвпадението на едно турско име на местността от двете страни на Долни Дунав, в България и Влахия, което на османски и на кумански означава “луда”или “дива” гора - първобитен лес. В насрещната Влашка равнина едно място, между устието на Алута и Веде носи названието “Телеорман”. То ясно наумява куманското “теле” за османското “дели”и за неговото куманско произхождение се говори на едно място у Киннамос”. Това мнение споделя и проф. Ст.Романски /Народописна карта на Румънска Добруджа/, който отбелязва:”Турското име на тази област “Делиорман” – “луда гора” – девствен лес, което се среща и през Дунава, във Влашко като име на река и окръг Телеорман е известно още преди дохожддането на османските турци”. Владетелят Мирчо І /1386-1418/, който се подписвал “Деспот на Добротичовите земи и господар на Силистра” удържал победа над турците през 1398 година в окръга Телеорман. Проф. Златарски , проф. Ст.Младенов в своите изследвания, както и други изследователи, въз основа на редица данни приемат, не без основание, че името Делиорман има кумански или прабългарски произход. Едва през 1955 година областта приема сегашното си име Лудогорие.
“Природата е надарила Лудогорието с всички прелести и хубости за окото. Лишила го е само от един дар, който пътникът всякога не търси, но когато го потърси, не може без него. Чиста, бистра вода нийде се не вижда да тече, тук-таме се изпречват дълбоки кладенци и локви, ала от кладенците водата се вади мъчно, а в локвите е разкалена…”Така започва описанието си за Лудогорието, преди около 140 години Илия Р.Блъсков. Пътниците се считат за родени наново и за щастливци, ако преминат през вековните гори, населени с диви животни и разбойници. Сега Лудогорието е променено. Вода има във всеки дом, па макар и на режим, понякога, през лятото. Предишното безкрайно горско наметало е разкъсано на отделни горски участъци, често отдалечени на значително разстояние един от друг. Простират се просторни поля с жито, царевица, слънчоглед.
Лудогорието се издига над другите оградни области особено над Побережието и Добруджа със средна надморска височина 280 метра. Най-високата точка на Лудогорските възвишения е връх Воеводски /501 м/ , разположен недалеч от село Капитан Петко /да уточня съществува ли сега/. Лудогорските височини продължават до вододела на Бресташката и Вълчидолската река, а Крива река прорязва надлъжно височината и след това завива на югоизток.
Между речните долини, ориентирани на север между кулаците, се разполагат един след друг , свързани помежду си платовидни хълмове /рътове/, взели имената на съседните селища. Най-личен в поречието на Хърсовската река е Козлевският рът. На изток от него са Петмогилският, Караджовският и Мировският.
Многобройните селищни могили на различни части в Лудогорието – сред горите, нивите или край съвременните селища, са доказателство, че областта е обитавана още от дълбока древност. Само в южната и част се наблюдават около 40 могили. Това са все тракийски могили от времето, когато областта заедно с Мизия и Скития е била населена от траките. След това в тези земи се настаняват римляните и Лудогорието, заедно със Скития става тяхна провинция. Римските легиони строят крепости по дунавската граница /лимеса/ и прокарват пътища от Сексагинта Приста /Русе/ , Трансмариска /Тутракан/ и Дуросторум /Силистра/ към Абритус /Разград/, Марцианополис /Девня/ и Одесос /Варна/. На много места в Лудогорието са открити следи от римски крепости, селища и гробове, от които са извадени римски съдове, монети и пр. Прави впечатление, че големите римски градове и крепости като Абритус, Марцианополис и др. са разположени по периферията или по-точно извън областта. По-големи селища в областта не е имало, вероятно поради големите гори и несигурният живот.
Лудогорските гори са се харесали на славяните, които са дошли тук през 6 век. След идването на Испериховите българи те, заедно със славяните , създават българската държава. За столица била избрана Плиска, която се намира на около 35 километра от Никола Козлево, т.е. в непосредствена близост до Лудогорието, което всъщност става една от средищните области на държавата. През време на Първата и Втората българска държава, дори до падането под турско робство населението на Лудогорието било чисто българско. През петвеков-ното турско иго започва упорито асимилиране на българското население от турското. Много данни подкрепят становището, че голяма част от българите били насилствено потурчени, успоредно с колонизацията на турското население от Анадола, започнала по времето на султан Мурад І /1302 – 1389/ и Баязид /1389 – 1402/. Особено силни били асимилаторските стремежи в области като Делиорман, с цел да се заздравят периферните части на империята със сигурно мохамеданско население, защото християнското помагало на противниковите войски, какъвто е случаят с похода на Владислав Варненчик през 1444 година. Сам Митхат паша, в свой доклад до султана пише:
“…между българите има повече от един милион мохамедани. Тези мохамедани не са дошли от Азия, както обикновено се мисли. Това са потомци на същите тези българи, преобърнати в исляма през епохата на завоеванията, а и в следващите години. Това са чеда на същата тази страна, на същата тази раса и от същото това коляно. А между тях има и една част, която не говори друг език, освен български”.
Въпреки помохамеданчването на значителна част от населението през 16 век в Лудогорието преобладава все още българско население. За това свидетелстват данните на пътешествениците Монталбино, Павел Джорджич, бележките на Дубровнишките търговци.
През времето на султан Мурат ІІІ /1574 – 1595/ в Лудогорието били заселени еничари, които отнели земята на местното българско население. Страшна еничарска вълна залива с кръв и произволи Лудогорието през 1759 година. Еничарите се настаняват в повече от двадесет селища, доказателства, за което са запазените надгробни паметници на еничарите /аскери/. Това всъщност е вторият етап от претопяването и първото пропъждане на българите от Лудогорието. Много семейства се изселили на север, към Русия. През 18 век, когато зачестяват руско-турските войни, много българи се изселват, заедно с русите в Бесарабия, Таврия, Влашко и Северна Добруджа. Междувременно животът в областта става несигурен и тежък. Плъзват кърджалии, еничари и черкези. Разорени и изгорени били много села. Голяма част от останалите живи били довършени от върлуващата чума. За тези изчезнали села и досега напомнят кръстовете на гробищата – едно безспорно доказателство за първоначалното население и неговата народностна принадлежност.
От старото българско население – ерлийци и капанци, са останали и са се запазили семейства и родове в селата Хърсово, Топчии и много други.
От началото на 19 век започва усиленото заселване на българско население, което идва по тези места от Предбалкана и от склоновете на Стара планина. Първоначално в чисто турските села заселването на българи ставало много трудно.
Трябва да се има предвид, че въпреки колонизацията и усиленото потурчване, областта не е била обезбългарена. Напротив, преселниците от Анадола са били много малко, в сравнение с потурчените българи, които дълго време помнели българския си произход, подсказван и досега в техните фамилни имена. Много от Лудогорските турци казват, че дедите им не са дошли от Анадола или от другаде, че са родени тук. Това са т.н. “калъч качкань”/избягали от сабята/- потурчени българи, за да не бъдат съсечени от турска сабя. Стари турци, които помнят фамилиите си от преди няколко поколения, ги знаят като български. Много данни в подкрепа на това дават д-р Аллард, Марин Дринов, Милетич, С.Бобчев, Васил Маринов и др.
От началото на настоящият век в Лудогорието прииждат много преселници от вътрешните части на страната. През 1934 годна в южната част на Лудогорието са живели 170000 души, а в цялата област, включително северните части, които до 1940 година са били в пределите на Румъния, населението възлизало на 250535 души. През 1964 година населението на областта надхвърляло 280000.
След освобождението в тази област раждаемостта е била твърде висока, но и смъртността доста голяма. Действителният прираст на населението е бил в зависимост от миграционнните движения. Много турци се изселват, но и много бежанци след Първата световна война се заселват. Голяма част от тях се връщат по родните си места, които били напуснали преди време.
Гъстотата на населението на Лудогорието се движи около средната за страната. Около две трети от населението е българско. Българите в Лудогорието са ерлийци, добруджанци и най-вече балкани /балканджии/. Българите и турците са от два физически типа – чернооки и руси.
Доста време мина откакто Делиорман бе синоним на див край с изостанало и невежо население, с голям процент неграмотни и с най-малък брой местна интелигенция. Преди учителите са идвали от други краища на страната. Училищата от миналото – мизерни и паянтови постройки отдавна вече не съществуват. В големи, просторни училищни сгради се провежда сега обучението на подрастващите.
Преки сведения за началото на образование и обучение през периода на ранния феодализъм няма. Сред много от историците се е наложило мнението, че появата на учебно дело в България е следствие от приемането на християнството и още по-конкретно след идването на Кирило-Методиевите ученици в България.
Счита се, че цели два века след създаването на българската държава до приемането на християнството и идването н учениците на Кирил и Методий в страната са царяли безпросветност и невежество.
Не може да се даде правилен отговор на въпроса за начало на образование и обучение в България, като се игнорира вътрешното развитие на обществото, развитието на потребности в него, които именно са обусловили възникването на това ново явление, и като се приписва неговото възникване на един или друг случай, например на християнизацията.
Отношението между християнизацията и появата на грамотни, на образовани хора не е в съотношение на причина и следствие. Нуждата от грамотни и образовани хора, а от тук и от определени форми на обучение се обуславят от условия, чиято сфера на действие е много по-широка и които в края на краищата обуславят и самото християнство за държавна религия. Дали Кирило-Методиевите ученици са започнали “от нищото”? Професор Н. Чакъров и професор доктор Ж. Атанасов отбелязват, че: “първите български училища са създадени след християнизацията през осемдесетте години на 9-ти век и, че Кирило-Методиевите ученици, подкрепени от княза са основоположниците”.
За това съдейства и наличието на класово разслоение, наличието на държавна организация, примера на Византия.
Утвърждаващите се феодални отношения в България налагали твърде скоро да се създаде силна централна власт. Държавният живот изисквал настойчиво употребата на писменост. Един от Хаамбарлийските надписи представлява заповед на хан Крум, с която назначава управители на области в пределите на държавата…Държавният живот налагал да се употребява писменост не само в областта на вътрешната политика, но особено много в областта на външната. Още със стъпването си на Балканският полуостров българските ханове са принудени да водят оживена дипломатическа дейност, на първо място с Византия. Тази дейност, в повечето случаи, изисквала хора, които умеят да си служат с писменост – да четат и да пишат, т.е. да са грамотни. Доказателство са запазените от онова време договори за мир.
По-важни данни за съществуването на образование и обучение, преди идването на Кирило-Методиевите ученици са например достигналите до нас първобългарски надписи /около 80 на брой/. Най-старите от тях са надписите при Мадарския конник от Тервел /701-718/ и наследника му Корнесий; от Крум /803-814/ - 3 надписа; от Омуртаг /814-836/ - 10; от Маламир /831 – 836/ - 3; от Пресиян /836 – 852/ - 2 и т.н.
Следователно в България е имало писменост и писмени традиции и преди идването на Кирило-Методиевите ученици, макар от тях да са останали бледи следи.
Обучение на четмо през периода на ранния феодализъм следва да се приеме, че е съществувало в столицата Плиска, а по-късно и в Преслав. Тук са се обучавали синовете на старите аристократически родове на гръцко, а навярно и на латинско четмо и писмо, необходимо им за тяхната бъдеща административна и дипломатическа дейност. Съществу-
ването, обаче, и на писменост и на първобългарски език налага по категоричен начин да се приеме, че е имало образование и обучение, а това значи и училище, на роден, първобългарски език. Това е изключително важен факт за историята на нашето педагогическо и учебно дело.
Народният събор в Преслав през 893 година обявил славянския език за официален език н държавата. Този факт отговаря на интересите на широките народни маси, на техния стремеж към просвета и знания, към славянско народностно обособяване.
По такъв начин разцветът на просветното дело в края на 9-ти и през 10 век, след идването на Кирило-Методиевите ученици не започва “от нищото” и не се дължи на “случая”- покръстването или само на личните способности на Кирило-Методиевите ученици, а е подготвен от цялостното предидущо историческо развитие.
Все пак най-голяма заслуга за откриването на първите български училища имат братята Кирил и Методий, създали славянобългарската азбука през 9-ти век. По-късно техните ученици Климент и Наум създават Охридската школа, начело с Климент и Преславската, начело с Наум. Това са и първите български училища, това е и основата за развитието на образованието през следващите векове./ по публикации на Ст.Стаменов, И., НП, кн.6, 1961 г./.
В периода на феодализма, втората половина на 10 век, създаваните училища са под ведомството на църквата. През византийското робство /1018 – 1185/ българските огнища на просвета западат. Българското образование не бележи особено развитие и по време на Второто българско царство, макар да има данни, че освен училищата за свещеници са се появили и училища от по-светски характер. В този период се създават и първите български “висши” училища /14 в./, в които са разработвани проблеми из областта на философията, филологията, богословието. Към 1379 година има нов разцвет на българската книжовност и култура, който по-късно бива спрян от турското нашествие.
В периода на турската феодална власт главни културни просветни средища са манастирите. В повечето случаи те са били отдалечени от населените места и сравнително предпазени от посегателствата на турската власт. Рилският манастир, Зографският, Охридският, “Свети Яким”, Черепишкият, Троянският и др. са средищата на активна просветна дейност, резултат от която са създадени книжовни просветни школи, каквато е например Софийската, обединяваща няколко манастира. От просветните школи през 15 – 17 век излизат много талантливи средновековни книжовници. /по публикации на проф.Н.Чакъров и проф. Ж.Атанасов/.
Историческите данни за просветната дейност в района на община Никола Козлево са доста оскъдни.
Да се върнем в началото на 18 век . България все още се намира под турско владичество. Започват последните 78 години от петвековното робство. Трудно е да посочим конкретна година или период, който да определим като начало на обучение и образование в общината. Голяма част от селата в района до 1940 година са в границите на съседна Румъния. Другата част е с преобладаващо турско население. Естествено е да посочим, че образование е съществувало, но не на български, а на турски език. Извлечената от Държавен архив гр. Шумен информация удостоверява, че в общината са съществували частни турски училища, в които се изучавал Корана и то само от момчета.
Трябва да уточним, че частните турски училища били закрити през 1947година с разпореждане на МНП и учениците им преминават в народните основни български училища. Дотогава обучението се провеждало като в турски, така и в български училища.
С най-стара история е частното турско училище в село Крива река. То е създадено през 1815 година. Обучението се водело в една одая /стая/ на частна селска къща. По-късно била построена и специална сграда. Главният учител изпълнявал и длъжността на директор, имало още един-двама учители – турци. Училището било пряко подчинено на средищният директор в село Хърсово и на областната училищна управа. Закрито било през 1947 година.
Желез Петров – буден българин, жадуващ да се унищожи невежеството и неграмотността, организирал по-будните българи, затворил собственото си кафене и го предоставил безплатно за класна стая. Така през 1910 година учителят Слави Генов от град Шумен открива първата учебна година в българското училище на село Крива река. През следващата година вече се обучавали ученици до трето отделение, в слята паралелка, с учителка Дена Стоянова от град Провадия. По време на Балканската война училището временно бива затворено – за около година, а през следващата вече имало и четвърто отделение.
През 1922 година се решава отпочването на строителство на нова училищна сграда.
Новото училище имало вече две класни стаи, училищен двор от един декар и овощна градина. Учениците през учебната 1923/24 година били 27, а през следващата учителката П. Милтенова обучавала 18 ученика. През следващата година учителите станали двама – К. Железов и П. Коларов. Отделенията пак били слети. От 1939 до 1946 година там са учителствали Кулина Железова и Хр. Христова. През 1975 година училището е разширено с още две класни стаи.
През 1879 година се открива още едно турско училище, този път в село Вълнари. Построено е от турското население, след Освобождението. Помещавало се е в две стаи, долепени до джамията. Обучението било религиозно. Учениците изучавали Корана, но без да разбират прочетеното. Забранявало се носенето на моливи, за да не пишат. Седели на рогозки и кожи. Четели на глас. Научавали една книга наизуст и после преминавали на друга. За непослушание или незнание се прилагало телесно наказание.
Училището било ремонтирано и разширено през 1919 година. Променил се и методът на обучение. Назначен бил и първият учител с прогимназиално образование, който дошъл от село Памукчи, Новопазарска околия. Съотношението между светско и религиозно образование било: вероучение – 2 часа, естествознание – 1 час, български език – 1 час, турски език – 1 час. Завършилите ученици добивали право да продължат образованието си в град Шумен.
Частно турско училище е имало и в село Каравелово. Данни за точната година на откриването му – няма.
Народното първоначално българско училище в село Каравелово е открито вероятно преди 1907 година. Основано е от преселници от Хасково и Харманли. Първи учител в него бил Жеко Илиев. За училище е използвана стая от частна къща. Поради липса на средства за поддръжката му то бива закрито за две-три години. Следващ учител при откриването му отново е Вълчо Илиев. Интересно е да уточним, че посочената стая, всъщност е била отначало кошара за овце, долепена до къщата. Обучението се провеждало трудно. Селяните събрали пари и през 1909 година била построена сграда за училище. Учител бил Крум Кърджиев от град Шумен. Той имал педагогическо образование. Учениците през първата учебна година в новата сграда били 38, вече през 1922 – 63. До тази година учителят бил само един. През 1924 година е пристроена още една стая и обучението вече се водело от двама учители.
Най-старият документ за турското частно училище в село Ружица /Гюллер/ е ревизионната книга от 1926 година. Училището е притежавало частни имоти, от които се е издържало. Изпращало е ученици на летни колонии.
До 1878 година село Ружица, както повечето Лудогорски села е било заселено почти само с турци. През 1905/08 година в селото се заселват български семейства- около 40 домакинства, които пожелали да имат българско училище. Така през 1908 година бива открито първото българско училище в селото. Първата учителка в него била Василка Генова от град Шумен. През следващата година училището става държавно.В училището е работила и Драга Неделчева, също от Шумен.
Обучавани били момчета и момичета до 10 години. Занятията започвали през месец септември. Учебната година приключвала с годишен изпит в края на месец май. Учениците били разпределени в първо, второ и трето отделение, а през 1914 година вече имало и четвърто отделение. Отначало не е имало училищно настоятелство, но кметът и кметските наместници оказвали помощ в ръководството. Контролът по учебната част се осъществявал от училищен инспектор. По това време такъв бил Георги Събев. От откриването му до 1922 година обучението се осъществявало само от един учител, който сливал четирите отделения. В периода 1922 – 1958 година учителите били двама. През 1912 година училището временно било затворено – започва Балканската война и единственият учител Климент Златев бил мобилизиран. На 16 март 1913 година учебните занятия се възстановяват от учителката Станка Зидарова, но учениците не преминават в по-горно отделение.
На 10 май 1922 година започнал строеж на сграда за начално училище. Пет месеца по-късно сградата е готова и имала две стаи. На 6 октомври 1922 година училището отваря врати за своите ученици. Открива го учителят Атанас Димитров от град Шумен. Дават му името “Васил Левски” през 1949 година. От откриването му до 1946 година в него учителствуват 26 учители и учителки.
През месец септември 1959 година по силата на Закона за съвместното обучение НУ ”Васил Левски”се слива с основното турско училище и прераства в ОУ”Васил Левски”.
През учебната 1959/60 в училището вече има 242 ученика от 1 до 7 клас, разпределени в 9 паралелки. Осемдесет от тези деца са възпитаници на Дома за деца и юноши, открит в селото на 1 септември 1959 година.
На 6 февруари 1962 година започва строеж на нова, голяма училищна сграда, в основите
На която бил поставен документ със съдържание:”Историческо минало на селото”. От новата 1963/62 година учебните занятия вече се провеждат в новата сграда, която има 10 класни стаи, а учениците са 280. Статистическите данни показват, че за периода 1959-1981 година училището е дало основно образование на 795 свои възпитаника.
В Държавен архив град Шумен е запазена летописна книга за частното турско училище в село Пет могили /Беш тепе/ от 1928 година, но според оскъдните исторически сведения храма на просветата е открит през 1901 година и бил с две класни стаи плюс канцелария за учителя. Стаите били малки, пода пръстен. Първи учител бил Христо Брайков от град Калофер. Същата учебна година е имало 11 деца, момчета. Още следващата година се присъединяват и осем момичета. Учениците учели седейки направо на пода, по-късно вече са направени и големи чинове за по 5 - 6 деца. Нямало учебници и тетрадки, пишело се с креда върху плочи.
През 1903 година населението успява да издейства от МНП откриването на държавно училище. Тогава Петър Козарев – заможен селянин, закупува със собствени средства къща и 40 декара дворно място и ги дарява на училището. Пръв учител в новото училище става
Никола поп Иванов от Македония.
През месец май 1921 година с общи усилия започва строеж на ново училище, а на 17 октомври същата година започват учебните занятия. Още на следващият ден е открит първи /пети/ прогимназиален клас. През 1922 година се открива и втори. Учители са били Димитър и Величка Теневи от село Пет могили и Вълчо Хинев от Шумен. Така училището се превръща в непълна, смесена прогимназия. Дадено й било името Свети Климент Охридски. През 1924/25 година прогимназията имала 22 ученика. Просъществувала като такава до 1928 година, а през 1930/31 вече била пълна и имала 64 ученика. Главните учители изпълнявали длъжността директор. Такива през периода са били Костадин Нанов, Тодор Николов, Стоян Василев, Иван Коларов, Вичка Ангелова, Димитър Банчев, Иван Николов, Веселин Пеев, Марийка Стоева, а учители – Георги Трифонов, Цветанка Дечева, Здравка Ангелова, Райна Кумбелийска и др.
На 5 срещу 6 февруари 1931 година пожар унищожава до основи сградата. През 1934 започва строеж на нова, в която на 17 декември, същата година, започват учебните занятия.
През 1944/45 година училището все още е основно. Директор е Веселин Пеев. В по-дълъг период директори там са били още Йордан Русев Вичев /1949-1962/ и Димка Димитрова Иванова. През учебната 1960/61 година е открит и осми клас., а същата година започва строежа на общежитие за учениците от района . Сградата е завършена през 1965 година.
Първата копка на най-новата училищна сграда е направена на 25 април 1965 година. Строителството продължава цели пет години и училището отваря врати на 15.09.1970 година. В двора на новото училище е открита най-модерната за 70-80-те години спортна площадка. Учителите вече са 31, от които 18 са местни и завършили основно образование в същото училище.
В село Вълнари /Софлар/ е създадено народно начално училище през 1923 година. Помещавало се е в две стаи от къщата на Стою Христов. За учител бил назначен Владимир Тифчев от град Нови пазар, но на 17 октомври , същата година, бил уволнен, поради подозрение, че е участвал в септемврийските събития. На негово място е назначен Драгой Тодоров. Обучението се осъществявало доста трудно, тъй като липсвали пособия, а трите отделения се обучавали от един учител. През 1924/25 учебна година е построена нова училищна сграда, с две стаи, а през 1934/35 има ново училище с две класни стаи, баня и трапезария.
През 1959/60 година се въвежда съвместно обучение на учениците българчета и турчета по Единната програма на българските училища. Обучението се води на български език. Турското основно и българското начално училище се обединяват и така се създава основното училище на село Вълнари. Това се отразило добре на обучението, тъй като всичките учители от турското училище били с прогимназиално образование, а обучението им наблягало предимно върху религията. Учениците не знаели таблицата за умножение, не можели да чета на български език.
Условията за работа в новото училище били доста трудни, но упоритата работа дава добри резултати. Разкрити били кабинети по физика, химия и други предмети, оборудват се работилници, набавят се инструменти, помагала, назначават се повече редовни учители. През първата учебна година учениците се обучавали на една смяна, но още от следващата смените вече са две. Училището разполагало с 15 декара производствен участък. Броят на учениците през първата учебна година на основното училище в село Вълнари бил 340, разпределени в 11 паралелки от 1 до 7 клас. Учениците били предимно турчета и само 15 българчета. Обучението вече се извършвало от 15 учители.
През 1975/76 година учениците вече са 352, а учителите, заедно с възпитателите и учителите от детската градина наброявали 25. Директорите на училището се сменяли често. През периода 1959 – 1976 година за по три години дируктори са били: Хилми Ембиев, В.Маринов, Груди Ангелов, Цветан Цанински и др.
Турско училище е имало и в село Цани Гинчево. Данни има от 1934 гадина когато учениците били около 160 с трима учители.
По сведения на Музея на народното образование в град Габрово / съгласно писмо № 196 от 07.04.1982 година/ началното училище в село Цани Гинчево е открито през 1882 година.
През 1938 година е построена сграда за училище, в която учениците продължават да учат и досега. До 1951/52 година не бяха открити документи и не може да се каже повече за промените, настъпили в училището. Материалната база в началото е била доста бедна и недостатъчна. През 1961 година училището се електрифицира. По-късно тогавашното ТКЗС дава земя за опитно поле.
Интересно за училището в Цани Гинчево е , че през 1946/47 година към него се открива прогимназия с четири отделения в начална степен и слети класове в прогимназията /според опита за временно запазване на главни класни книги в Държавен архив/. За първи път се откриват в прогимназията 3 самостоятелни класа през 1954/55 година. Броят на учителите, заедно с директора е 88. През 1964/65 учителите са 10, учениците 208, от 118 в начален курс.
От 1971/72 учебна година , обаче, училището остава начално със 78 ученика в четири паралелки. Учениците от прогимназията минават на обучение в село Никола Козлево, където е открит интернат, а от 1976/77 и четвърти клас преминава към средния курс в Никола Козлево.
Директорите и учителите се сменят често, поради трудните битови условия. Повече от една година там директори са били: Кирил Тодоров Калев – 1957/1962, Нейко Кръстев – 1962/65, Дамян Г. Братованов 1965/68, Кремена Сп. Цветкова – 1971/1974, Тодорка Д. Йорданова – 1974/77 година. Най-дълги години като учителка и директор на училището е била Керанка Недева.
Народното първоначално училище в село Векилски е открито през 1905 година. Обучението се провеждало в едно кафене, собственост на жител от селото. През 1913 година бива построена сграда за училище, която имала две стаи. Обучението се водело в 4 слети класа с 36 ученика. Първа учителка била Иванка Янкова. През 1918 година учениците са 37, а през 1928 класовете вече били самостоятелни с учители Райна Ат. Симеонова и Мара В. Попова.
През 1936 година е открита ученическа трапезария. Учители са били Дянко Митев, Надежда Митева, Янко Атанасов и др. Изучавали се предметите смятане, четене, български език, рисуване, вероучение, краснопис, ръчна работа, пеене, гимнастика.
Поради силна миграция на населението, предимно млади хора, населението намалява, естественият прираст става отрицателен, средната възраст на населението е около 55 години. Доста основателна причина училището да бъде закрито.
Началното училище в село Хърсово е създадено през 1890 година. Носи името на Г.С. Раковски. През 1935 година е започва строеж на училищна сграда, която отваря врати за учениците през 1937 година. Набавен бил богат инвентар и учебни помагала. Училището разполагало със земя за учебно опитно поле и за помощно стопанство. Открита е и трапезария, в която се хранели всичко ученици, само на обяд. Добрата материална база, заедно със засиления стремеж към просвета на населението дава много добри резултати в обучението. Училището ползвало две класни стаи, една стая за директора, две работилници и една библиотека. Директорите на началното училище се сменяли често. През 1946/47 годна директор е Господинка Л. Кандиларова, през 1953/54/55 – Стоянка Филипова, а от 1955 до 1959 Г.Вичев. През учебната 1963864 началното училище Г. С. . Раковски се обединява с прогимназията “В.Левски”и двете образуват ОУ”В. Левски”.
Народната смесена прогимназия в селото е създадена през 1923 година, когато село Хърсово е било център на община за селата Хърсово, Църквица, Ружица и Крива река. Отначало е непълна прогимназия, с една паралелка на първи прогимназиален клас. Два пъти прогимназията е закривана и откривана – 1941 и 1942 година – поради болести и лошо време. През 1943 година прогимназията приема името на Стоян Чилингиров ,след решение на учителския съвет. През учебната 1940/41 година в прогимназията са се обучавали 312 ученици, от които 162 момчета и 150 момичета. В същото това време в турското частно училище се обучавали 177 ученици – 92 момчета и 85 момичета.
Прогимназията просъществувала като самостоятелно учебно заведение до 1961/62 година с отделен директор и сграда. Директори са били Веселин Пеев, Злати Георгиев от 1948 до 1952, от 1952 до 1954 година П. Петров, през 1954/55 – А.Д. Иванов, от 1956 до 1964 – Ненко Нешев.
През периода от 1951/52 до 1957/58 година броят на учениците е от 70 до 90, разпределени в 3 класа с 4 учители. Имало е едно общежитие с 50 ученика, за които е осигурявана храна в стола. Училището имало една библиотека с 600 тома книги, кабинети по физика, химия и биология. През 1955/56 година броят на учениците спада на 59, защото не са прибрани децата от съседните села. През 1959/60 с въвеждането на съвместно обучение на български и турски деца по програмата на българските училища, отдел “Просвета” по искане на населението от село Хърсово, внася предложение за обединяване на НУ и прогимназията. Така с протокол № 17 от 17 август 1961 година и решение № 62 на ИК на ОНС за ликвидиране самостоятелността на училищата става обединяването им в основно училище с директор Ненко Нешев.
През 1967/68 година броят на учениците е 247, разпределени в 10 паралелки от първи до осми клас. От общия брой 121 са турчета, 112 българчета и 14 циганчета.
За дълъг период от време броят на учениците и паралелките се запазва, както и състава на учителите. Материалната база непрекъснато се обогатява. През 1975/76 година учениците са 227, паралелките 10, учителите 13, възпитателите 3, а помощния персонал – 8. Училището имало общежитие за 65 ученика, кабинети, опитно поле, физкултурен салон.
Директор на училището от 1964 година до 1971 и от 1973 до 1978 е Цоньо Тодоров Дочев, а от 1971 до 1973 и от 1983 до 1989 – Виктория Дочева.
Народното основно училище в село Красен дол е открито през 1882 година. Изградено било от селяните и поддържано също от тях. Първите две-три години учителят бил един, от 1895 до 1900 – двама. При създаването му е било наречено Чанакчийско народно първоначално училище. За периода 1904№% година се споменават имената на учителите: Георги Вълков, Атанас Димитров и Величко Маджаров.
На 7 ноември 1907 година било отворено вечерно училище по инициатива на главният учител Георги Вълков, но то съществува само до 17 февруари 1908 година.
По време на войната училището било закрито за около 5 месеца. Същата година учениците били само 10.
През 1920 година били положени основите на нова училищна сграда. В основите й са положени две шишета с имената на всички жители на селото. Сградата била завършена на 23 юли 1921 година и през учебната 1922/23 година учениците били 208, обучавани от четирима учители. През 1934/35 учебна годна учителят Георги Вълков бил пенсиониран след 34 години учителска практика.
През 1935/36 година в училището е открита трапезария за учениците, където те се хранели да края на учебната година.
Броят на учениците през 1938 година бил 264, а на учителите – 8. През 1943 година се пенсионирал и учителят Петър Гичев Друмев след 18 години работа в училището, награден през 1939 година с орден за гражданска заслуга.
През 1944 година училището е било пълна прогимназия с 8 паралелки. В начална степен е имало 119 деца, а в прогимназията 116. Със заповед № 1388 от 17.11.1946 година на Околийския училищен инспектор училището е определено за средищно, като в същото са учили деца от селата Каравелово и Писарево. Обучавали ги 7 учители.
През 1961/62 година прогимназията е закрита и преместена в село Пет могили с всичкия инвентар и материална база. В село Красен дол остава само начална степен с две слети паралелки, двама учители и 40 деца.
Прогимназията пак бива открита още на следващата година, като са приети и децата от село Каравелово, за които е открито общежитие. Началната степен има две слети паралелки, а прогимназията – 3. Общо учениците били 124. В този вид училището просъществува до 1976/77 година, когато бива открит и 8-ми прогимназиален клас.
Сградата на първото в селото училище била в двора на сегашната читалищна сграда, край реката. След построяването на новата старата е съборена.
През 1966/67 година е построен пансион за деца от цигански произход с капацитет 120 места. Към 1977 година в пансиона има 6 групи и 118 деца, от които 46 в начален курс, а останалите в прогимназията.
Освен пансион към училището бива построено и общежитие с 36 деца, като 28 от тях са от село Каравелово. Освен тях имало 6 деца от Красен дол и 2 от град Преслав. Всички те получавали безплатна храна от пансиона.
Народното първоначално училище в село Църквица е открито през 1920 година. Нуждата от култура и просвета на преселниците българи, инициативността на местните жители Георги Стоянов и Стоян Димитров създали първото българско училище в селото. Първи учители били Райна Попова от град Шумен, за една година, а след нея Жечка Павлова. Като самостоятелно учебно заведение просъществувало до 1961/62 година.
Занятията отначало се провеждали в частна сграда, собственост на Петър Колев, при много тежки условия. Липсвали дърва, прозорците били покрити с хартия, чинове нямало, както и черни дъски.
Построена нова сграда, а с царски указ училището получава и 392 декара ниви от изсечени гори.
През 1944 година училището е с три класни стаи и една за учителя. За сградата се полагали грижи, но въпреки това материалната база била бедна, с недостатъчни учебни пособия и помагала.
Дългогодишни учители и директори в село Църквица били Веска Кръстева, Стоян Енев, Петко Кънев, Ангел Райчев.
Броят на учениците през 1944/45 година и през следващите години се движел между 17 и 18 ученика., а през 1958/59 вече бил 55, преобладавали циганчета. През следващата учебна годна броят на учениците нараства на 121, което се дължи на факта, че началното българско и частното турско училище се обединяват и обучението се провежда по единната програма на българското училище, на български език. На заседание на ОНС град Шумен се приема Решение № 14, от Протокол № 11 с дата 02.08.1962 година да се открие от 01.09.1962 година основно училище в село Църквица. През същата година се прави надстройка на сградата, с което се създават условия за нормална работа на училището. То разполага вече със 7 класни стаи, канцелария, стая за директора и други помещения. Открита е трапезария на издръжка на тогавашното ТКЗС. Материалната база все още е бедна откъм нагледни пособия, столове, маси и пр.
Броят на учениците през 1962/63 година е 163, от тях 157 са циганчета и турчета. През следващата година се открива 8 клас и броят на децата нараства на 175. Учителите са 8 и един възпитател. Към 1976 година стават 11.
Дългогодишни директори на основното училище били: Хюсню Талибов, Иван Спасов, Младенка Михайлова, Иван Райков, Младена Трифонова и др..
Училището в село Никола Козлево през 2007 година отпразнува своята 125 годишнина.
След Освобождението през 1878 година в село Дживел, днешното Никола Козлево, се заселват много преселници от Тракия. Първото им желание, след установяване на семействата, било разкриването на тяхно, българско огнище за просвета. Началото е сложено през 1882 година. Първите учебни занятия се провеждат в една частна къща – дома на свещеника Стоян Енчев, както и в сградата на общината. Първи учители стават Димитър Кърклинеца и Петър Стоянов. Още през следващата година е разкрита и библиотека, където под инвентарен № 1 е заведена, не коя да е друга книга, а “История славянобългарска”.
Учебните занятия се провеждали от късна есен до ранна пролет. Учениците били момчета от 6 до 16 години. Някои от първите ученици били: Иван П. Кабака, Иван М. Дженов, Динко Ковчазов, Недялко Маймунов, Жеко Хр. Топалов и др.
На 10.01.1887 година, по предложение на Куни Славов било открито първото зимно училище. През 1888/89 година се назначава и санитар, който отговаря за хигиената.
През 1893 година училището влиза в собствена сграда с три класни стаи. Същата година е сформирано и първото училищно настоятелство.
През учебната 1903/04 година се отваря вечерно училище, а вече по-късно, през периода 1921-1924 се откриват 1, 2 и 3 прогимназиален клас. През 1930/31 година първоначалното училище се слива с прогимназията и става основно.
С доброволен труд на родители и ученици започва строеж на нова училищна сграда, която е открита на 11 юни 1931 година. По-късно, през 1950/51 година е прието названието класове, вместо отделение и прогимназиални класове. Същата година е имало 9 учители, от които 5 редовни и 4 нередовни. Обучавали са общо 211 ученика. Училищната библиотека вече разполагала със 700 тома книги, като годишно били раздавани около 350.
Трябва да споменем, че през 1932 година, по инициатива на агронома Куни Кунев било уредено откриването на зимно селскостопанско училище, което просъществувало до 1942 година и дало отлични резултати. При практическите занятия учениците засадили 50 декара овощна градина.
През периода 1953- 1969 година директор е бил Димо Ст. Дачев. Следващата 1969/70 директор става Цанко Кръстев Цонев. От 1970 до 01.09.199 – Надежда Зотева, а от 1980 до 1997 година последователно такива са били: Иванка Василева – до 1983, Христо Станков – до 1985, Румяна Йосифова, Цанко Бакалов, отново Иванка Василева, Лиляна Маринова, а след нея и до момента – Катилиан Костадинов.
Обикновено в училището е имало по 8 – 10 паралелки, а броят на учениците: 60 – 70 в начална степен и 150 – 160 в прогимназията.
През 1960 година се открива ново селскостопанско практическо училище, което през 1963 година вече е професионално техническо училище за ремонт на селскостопански машини. Училището е открито най-тържествено на 16 септември същата година и за негов директор е назначен Марин Маринов Гъдуларов. Използвани са сградите на бившето селскостопанско училище – бившият селсъвет и жилището към мелницата.
Градският промкомбинат в Нови пазар помогнал на училището, прехвърляйки безвъзмездно целият имот на мелницата за нуждите на училището. Помощ е получило и от ръководителите на Селсъвета на Никола Козлево. Учениците са се хранили отначало в стола при ТКЗС. Снабдяването с продукти е ставало доста трудно, поради липсата на превозни средства. Учениците са участвали в трудови бригади при прибирането на реколтата.
По план училището е трябвало да приеме 140 курсисти, но са били приети 138. Специалистите-учители положили максимум усилия да обзаведат училищните работилници, поддържали постоянна връзка с производството.
През месец септември 1963 година, със Заповед № 1339 на Окръжен народен съвет град Шумен Зимното земеделско практическо училище, което било в период на ликвидация, предало безвъзмездно целият числящ му се инвентар, материали и продукти. Прехвърлянето станало от комисии, назначени от директора на училището.
През следващата учебна година в училището се обучават курсисти в четири паралелки първи курс и четири паралелки втори курс, от които две паралелки за шлосери, една за електромонтьори, една за оксиженисти и електроженисти. Броят на обучаваните бил 140 в първи и 113 във втори курс.
На 31 август 1964 година Професионалното техническо училище за ремонт на селскостопански машини в Никола Козлево е пряко подчинено на Министерство на просветата и културата, но от 1 септември 1964 преминава на пряко подчинение на Министерството на селскостопанското производство.
Съгласно Заповед № ХVІІІ-2979 от 6 юни 1966 година на Министерство на ЗЕМЕДЕЛИЕТО, ОТДЕЛ “Подготовка на кадри” – София във връзка с предложенията Окръжните народни съвети за изменение на Наредбата за приемане на ученици в професионалните технически училища за учебната 1966/67 година се нарежда да се извърши промяна в Селскостопанските училища, в резултат на което бива закрито Професионално-техническото училище в Никола Козлево и приема на учениците му се възлага на Машинно-тракторното училище в град Нови пазар – прехвърлени са две паралелки за шлосери-монтьори и една за електромонтьори. Курсистите от втори курс на ПТУ Никола Козлево също са прехвърлени в МТУ град Нови пазар до завършване на образованието им. В резултат на тези промени на 31 август 1966 година селскостопанското училище бива закрито. В селото остава само едно училище – основното.
По инициатива на Иванка Василева, директор на училището през 1987/88 година, то прераства в ЕСПУ. Завършилите курса на обучение получават диплом за завършено средно образование и удостоверения за професионална подготовка – механик на ДВГ, както и свидетелства за управление на МПС, категория “С”.
Като ЕСПУ училището просъществува до 1990 година, когато след реформите на МОНК закриха този тип училища. Училището остава средно общообразователно.
следва продължение
|
|
